Нощ на помирение с предците от Идрис Лаор

Хаким Дервишите

Пир (Pir Kejttep Ançari) беше духовен учител или шейх на братство от дервиши, за които се казва, че са потомци на маговете от Изтока. Лекари и свещеници, лечители и магьосници, те са използвали транс и хипноза, растения и отрови, физически и дихателни упражнения, енергийни методи и това, което днес се нарича системна терапия.

Някои са все още живи: техните тайни, ревниво пазени, са били предавани в рамките на тяхното братство, от учител на ученик и от душа на душа. Тези дервиши се наричат ​​”Сарман”; за тях се казва, че са господари на времето и знаят тайните на безсмъртието. По време на престоя ми при него Пир ме научи, наред с други неща, на лечебните техники на дервишите. Бях първият и ще остана единственият западняк, получил посвещение от него.

Той ми предаде барака (силата на майсторите), така че аз на свой ред да я предам на Запад…

Една необикновена вечер

Една необикновена и странна вечер бе тази в понеделник, която продължи през цялата нощ, до сутринта. Тази нощ се нарича: „Нощта на помирение с предците“, през която според Хаким се връща мира в душите на предците. Преди да обясня дълбокия смисъл на тази практика, просто ще опиша какво видях по време на първото си участие в тази най-мистериозна нощ.

Мека и спокойна светлина се излъчваше от няколко маслени лампи, осветяващи голямата стая с бели стени, чийто под беше покрит с много дебели килими, които разкриваха кръга на енеаграмата*. По обиколката й седяха девет хакима; междувременно Учителят седеше извън кръга на ниска маса като подиум.

Навсякъде покрай стените мъже, жени и дори деца бяха скупчени един до друг. Там имаше стотина души, очевидно от много различни социални класи. До жени, увити в чадри, други, в копринените си дрехи, изглеждаха като принцеси от приказките на „Хиляда и една нощ”; селяни в своите груби вълнени палта бяха насядали до мъже, облечени в западен стил, носещи якета, бели ризи и вратовръзки.

Мъжете и повечето от жените бяха в мълчание и събрано присъствие, като отражение на неподвижното и безмълвно присъствие на хакимите в кръга. Дори децата изглеждаха спечелени от тази атмосфера на спокойствие и усмихнатото внимание.

Аллах Ху

Изведнъж твърдият глас на Учителя прозвуча в тишината като въпрос.

Няколко мига минават и всички погледи са приковани в него. Човек, седнал до стената, се изправя, изглежда сериозен: поглежда към Учителя, покланя се в негова посока в знак на поздрав и уважение, след което го поглежда отново. Учителят му прави знак да се приближи напред. Стигнал пред него, той се покланя отново и Учителят го моли да седне до него на платформата. Провеждат кратък диалог, който ми се струва призоваване на проблем.

Учителят прави знак на мъжа да стане. Той влиза в кръга и се покланя последователно пред шест от деветте хакими, седнали по обиколката на енеаграмата.

Шестимата стават, сякаш са избрани. Мъжът поглежда към Учителя, който му дава нов знак, придружен с няколко думи. След това мъжът се позиционира зад първия от шестимата, поставя длани върху лопатките му, води го към вътрешността на кръга и внезапно спира. Човекът отново поглежда към Учителя, който го насочва към  втори хаким и се възпроизвежда същата сцена: мъжът застава зад него, поставя двете си ръце на горната част на гърба му и го води на друго място в кръга. Той прави същото и за останалите четирима хакими, които е помолил да станат. Майсторът вика човека обратно да седне. Хакимите сега стоят в кръга на енеаграмата, един гледа към земята, друг гледа навън, други трима се гледат един друг и последният поставя ръцете пред очите си. Изведнъж Учителя казва със силен глас „Аллах Ху“, което означава „дихание на Бог“. Тогава се случва най-изненадващото: един от дервишите веднага излиза от кръга и напуска голямата бяла стая; друг рухва на земята и се протяга в цял ръст като труп; този, който е поставил ръката си пред очите, се придвижва до ръба на кръга и, обръщайки гръб към сцената, гледа в съвсем друга посока. Двамата, които бяха близо един до друг, се приближават до легналия на земята и го гледат, видимо с голяма тъга. Всичко това се случва като във филм на забавен каданс и впечатлението е, че пространството е станало по-плътно.

Никой не мърда в публиката, дори децата, всички са затаили дъх. Всички са сякаш пленени до момента, в който внезапно, сякаш подчинявайки се на един и същи сигнал, без да се е случило нищо, три жени, седнали в средата на тълпата покрай стените, стават и, обляни в сълзи, се хвърлят близо до този, който изглежда да представлява мъртвец. Едната прегръща краката му, другата го хваща за ръката, последната, заровила лице в ръцете си, се навежда над главата му. В същото време виждам, до безстрастния Учител, мъжът, който вади голямо парче плат от джоба си, използва го като носна кърпичка и бърше очите си, обхванат от силна емоция пред тази картина. За няколко минути, сякаш времето е замръзнало, всички действащи лица в кръга остават в собственото си движение, преди гласът на Учителя да прозвучи отново: „Аллах Ху“, казва той, докато става. Той се придвижва към вътрешността на кръга, кара всички коленичили или легнали на земята да се изправят един по един, изправя наведените, връща излезлия от стаята Хаким и ги събира в кръг, където всички действащи лица се хващат за ръце.

Когато всички са събрани, Учителят, в средата на този вътрешен кръг, казва дума и всички в кръга след това поглеждат към земята и започват да повтарят с него: “Аллах Ху, Аллах Ху, Аллах Ху”. В същото време впечатлението ми от плътността на пространството се трансформира във възприятие за много голяма сила, която сякаш вибрира и движи ритмично всички от този вътрешен кръг. Малко по малко всички вдигат очи и гледат нагоре, продължавайки да повтарят „Аллах Ху, Аллах Ху, Аллах Ху“, а лицата озаряват с вътрешна светлина, сякаш всеки е намерил радост. Разбира се, те започват да се споглеждат, да се усмихват един на друг, сякаш проблемът е решен. След това Учителят прави жест към човека, който седеше до него, за да го покани да дойде и да застане на мястото на един от Хакимите, който се връща да седне в един от ъглите на енеаграмата.

Човекът, все още видимо развълнуван, влиза в кръга и той също постепенно е уловен в тази радостна енергия, която трансформира емоцията му; лицето му започва да свети с нов блясък. Отново прозвуча гласът на Учителя. Всички мълчат, а той със знак отваря кръга.

Всеки се връща на мястото си: хакимите в енеаграмата, трите жени до стената и мъжът до Учителя, който му казва още няколко изречения. След това мъжът се навежда към Учителя, хваща ръката му, целува я, вдига я към челото си, докато в жест, изпълнен с любов, Учителят прекарва другата си ръка над главата му, след което с ръка на рамото му го повдига и със знак му предлага да се върне и да седне на мястото си до стената. Щом човекът седне, друг става, покланя се и тръгва към Учителя.

Същият тип сцена започва отново и се повтаря през цялата нощ, като всеки път мъж или жена избират няколко от деветте хакима; всеки път различни хора от тълпата участват в сцената. През цялата нощ едни заспиват, други се събуждат, а аз толкова много съм омагьосан от това, което се разиграва пред очите ми, че не разбирам кога е минала нощта. Рано сутринта Учителят става и напуска стаята, придружен от деветте Хаким дервиши, учениците на манастира остават, докато мъжете, жените и децата не напуснат мястото.

Обяснение

Обяснението на случилото се там отначало ми се стори още по-необичайно от това, което видях. Сега знам, че в това няма нищо необичайно, а че става въпрос за прилагането на напълно естествени способности, които всяко човешко същество притежава, когато им позволи, при определени условия, да се проявят. Учителят ми обясни това, на което бях свидетел и което по-късно ще представя на моите ученици, като „еуфонични движенията на душата“ в рамките на Свободния университет Самадева, познато на западняците във варианти, наречени психодрами и терапии или семейни констелации, и на които, очевидно, там видях един от източниците. Това е и основният компонент на театъра по времето на Древна Гърция.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

* Енеаграма е символ, дошъл при нас от древни времена, самата дума „enneagram“ произлиза от гръцките думи ennea – девет и grammos – знак, точка, точка, място.

Източник: Идрис Лаор https://www.constellations-lahore.com/
Превод от френски: Веселина Калчева